Преди две седмици, изкуственото езеро в двора на академията

Денят бе най-после хубав, а аз и това чаках. Не харесвах да кисна затворена в стаята си дълго време. Предпочитах да се разхождам свободно на някъде без проблеми. Бързо си взех един душ, който да ме разсъни. След миг само се намирах някъде из гардероба си, за да взема дрехи, които да облека. Като гледах колко топло бе облякох доста леки дрешки, за да не ми бъде жега. Даже косата не си изсуших, а я оставих да бъде мокра и да си изсъхме естествено, което мисля, че бе по-добре от колкото да я мора със сешоара. Излязох вече някъде из двора на академията.
Нямах планове къде да ходя или какво да правя точно сега. След дългото стоене затворена исках единствено да бъда навън, на въздух, сред природата. Учудващо бе как не бях намерила някой на който да се разкрещя или някой с който да си играя за забавление. И за мое учудване, дори не знам как стана се озовах до изкуственото езеро. Колко голямо бе само и пусто точно в този момент. Не бе за вярване. Ама какво исках като виждах колко часа бе сега. Никой не би дръзнал да е вясне на това място в най-голямата жега, а единствено аз можех да го направя това.
Жега, тази дума някак си ми внушаваше разни неща. В мислите ми изникнаха образите на родителите ми и сполетялото ги. Потрепнах цялата сякаш бе студ навън. Тогава бе един горещ ден и явно това постоянно ще ми се припомня по това време на годината.
Седнах на една от пейките около езерото и се загледах във водата, уж да се разсея от мислите си, но това даже повече ме караше да мисля за това. Очите ми леко се насълзиха от само себе си, а аз не исках това да става. Щях да си разваля грима. Съвсем бавно изтрих насълзените си очи, когато чух някакъв шум и се озърнах наоколо. Но не видях никой, поне сега не виждах. Само някой да си правеше шега щеше да я загази здравата.

Admin Брой мнения : 366 Join date : 30.04.2012

- Казах ти, че го искам! - Лидия викаше по телефона, докато крачеше бавно из алеите на изкуственото езеро в двора на академията.
Не беше в неин стил да вика така по телефона, но когато искаше нещо, обичаше да го получава. Никакви закъснения, никакви обърквания. Искаше нещото в точно определения час и ден, без ужасни извинения за мързела и неспособността на някои хора да се справят с това. Ако можеше Лидия щеше да отиде и сама да си го вземе, но бе много трудно, когато всеки твой ход бе докладван на директора на академия МакАлистър. Не беше невъзможно, просто много по - трудно от обикновено. И на Лидия 'и се наложи да прати един неин ''приятел'', да свърши мръсната работа, но за добрите и стари стотачки, което можеше да се каже, че е победа за победа. До преди няколко минути, когато той 'и каза, че е невъзможно да намери проклетия предмет.
- Виж какво: или ми го даваш или ще дойда сама да си го взема. А ти не искаш второто да се случи. - каза тя съвсем сериозно, като в тона 'и се долови заплаха. - Не ме интересува какво може да се случи. Искам го и ако не ми го донесеш се сбогувай с това, за което се разбрахме! - натисна червената слушалка и пъхна телефона в джоба си.
Осъзна, че се бе спряла пред езерото и точно до нея, на една пейка, седеше момиче. Беше четвъртокурсничка. Лидия я бе виждала и преди в училището и бе чувала някое неща за нея, но това бе всичко. Не е изпитвала никога никакво желание да знае каквото и да е за това доста странно момиче, което понякога я притесняваше с погледа си, който бе втренчила в нея, сестра 'и и всички по - известни ученици, които седяха на една от големите маси в столовата, близко до прозорците на идеалното място, на което повечето климатици бяха завъртени и, на което всеки искаше да присъства, но не можеше.
Тогава червенокосата забеляза, че очите на момичето пред нея бяха леко насълзени. Щом момичето забеляза, че Лидия бе видяла сълзите 'и бързо се опита да ги изтрие и да се направи на приятно разсеяна. Но това не ставаше при Билински.
- Добре, кой е нещастника, който те е зарязал с СМС и искаш да му разбиеш главата с айсберг в момента. - Лидия се доближи и седна на пейката на русокосата.
И без това не 'и се влизаше в следващия час, който бе химия.

Не бях очаквала точно Лидия Билински да се появи по това време тук. Май не бях единствената, която пропускаше часове сега. Тя бе една от известните в училище заедно със сестра й и още няколко. Но никога не си бях представяла, че някой от известните ще ме заговори. По принцип ги гледам само от далечината на масата, на която седя в столовата и долавям новините около тях. Бях си странна птица и отблъсквах всеки от мен с държанието си както и сега бе така, макар че знаех, че не би трябвал ода се държа така, защото имах възможност да говоря с някой от елита в училище и то самата Лидия, но какво да правя че през повечето време бях кучка, която дори за себе си не мислеше като хората.
- Ако обичаш! Лично пространство! - може би леко совнато започнах да говоря като постепенно тонът ми стана малко по нисък и нормален, но все още нападателен. - И няма нещастник, който да ме е зарязал. По принцип аз ги зарязвам.
Дори не се обърнах към нея, за да я погледна. Не исках да го правя, защото знаех какво следва. Щеше да ми каже нещо може би грубо или и аз не знам какво и щеше да ме зареже и да си тръгне. Едва ли някоя като нея ще се занимава с такава като мен. А и аз самата направих така, че може би да се случи това. Но всеки път припомняйки си най-ужасяващият момент в моя живот почвах да избухвам и от там идваше чертата в характера ми и то лошата. Добрата рядко я имаше, защото лошата я подтискаше.
- Хайде, знам че не искаш да се занимаваш с такива като мен. Няма ли сега тържествено да се изнесеш? - продължих с държанието, което не навиждах, но не можех да спра да се проявява, когато то си поискаше.

Admin Брой мнения : 366 Join date : 30.04.2012

- Доколкото знам езерото е част от двора, което е собственост на училището и, на което почти всеки ден има хора. Така че по - добре да търсиш лично пространство някъде другаде. - Лидия говореше самоуверено, като погледът 'и бе насочен към езерото, краката 'и бяха кръстосани, а тя както винаги бе леко наперена с една самодоволна усмивка на лицето 'и, което я правеше идеалната кучка с остър език, който можеше да използва.
Това, което направи впечатление на Лидия бе онази част от казаното на момичето пред нея, че тя е тази, която зарязва момчетата. Леко напомня на тактиката на сестрите Билински, но естествено всичките техни тактики не можеха да се сравняват с каквото и да е. Само, че по тяхната логика те бяха просто момичета, които искат да сложат край с една връзка, докато момичето до Лидия спокойно каза в едно изречение, че тя е нещастничка, която зарязва момчетата. Да, когато си около Лидия трябва да внимаваш какво говориш и как по - точно го казваш, защото всичко може да използва срещу теб и то точно тогава, когато най - малко го очакваш.
Следващите две изречения, последвали от момичето, накараха Лидия да се засмее гласно, като бе неспособна да си вземе въздух в продължение на десет секунди.
- Ти какво? Да не четеш мисли? - направи се на изненадана, но нарочно показа, че се преструва и отново се засмя. - Виж, кралице на пиърсинговите блондинки - каза този път сериозно Лидия, обръщайки се към нея, - преди малко просто се опитах да завържа разговор, защото не обичам да гледам депресиращи създанийца около мен и съм дошла на това място просто, защото ми харесва. Определено няма да се изнасям от тук по какъвто и да е начин. Ако имаш проблеми с това по - добре ми го кажи в лицето сега, защото, уверявам те, втори път няма да има.

Разбира се, че очаквах подобно нещо да каже, нали е Лидия Билински. Много добре знаех това. Даже цялата академия знаеше. Но нямах намерение да се примирявам. Избиваше ми отвътре да й кажа направо в очите какво мисля. И аз имах остър език, които развърже ли се няма връщане назад. За това избягвах да пускам острият си език, но бе толкова трудно да си мълча, когато има нещо такова пред мен. А сега всичко това ме разсея от мислите ми, което бе хубаво до някъде, защото ако не се бях откъснала от тези мисли просто щях да се съсипя.
Обърнах се към Лидия и я погледнах със сините си очи право в нейните. Не се страхувах да я гледам в очите докато говорех.
- Може и да имам проблем с част от казаното. Не съм депресиращо се създание. Ясно ли е? Вие със сестра ти не сте единствените, които са загубили родителите си. - този факт разбира се го знаех, с разпитване насам на там всичко можеше да се разбере стига да си добър в тези работи, а аз бях много добра с извличането на информация каквато и да е тя. - Нямаш си и на представа какво съм преживяла в ранна детска възраст. Така че не ми говори за депресия, защото не съм от тези момичета. - все още я гледах в очите, дори след като спрях да говоря.
Усетих, че се ядосвам, а не трябваше. Не разбирах защо все ставаше така. Засегна ли се и почвах да избухвам ,а след него следваше изблика на гняв, а след него яростта ми, от която губех просто ума си. Напоследък често ми се случваше това, а дори не желаех това. Можех да бъда дръзка, рязка, да казвам истината, но не желаех да ставам в онова състояние на гняв, което мразех. Обърнах погледа си към езерото и за миг затворих очите си. Пропилях си шанса за нормален разговор с Лидия след тези думи още повече. Нима бях такова същество, което бе пълно поради някаква причина, с злоба и гняв във себе си. Винаги просто съм се държала малко наперено и не съм спазвала правилата, а сега в какво се превръщах. Мразех се, но можех ли да променя нещо - едва ли. Адреналина ми се смъкна вече в нормалното и се успокоих.
- Виж това преди малко.. Аз... - просто не знаех какво да й кажа, всичко щеше да е неподходящо в случая, защото бях толкова виновна и думите ми не можех да ги върна. - Не исках така да избухвам. Извинявай. Знам че това сега за нищо не става, но не желаех това преди малко, така да говоря имам предвид. Напоследък нещо ми става и не съм себе си. - завърших с това.
Колко глупави думи само, а се опитах да се извиня накрая. Де да ставаше така. Вече не наех какво да правя. Може би щях да си тръгна след малко като чуя какво щеше да ми каже. На ум си имах разни работи и знаех че няма да е нещо добро, но вече бях направила лошото, нямаше поправяне.

Admin Брой мнения : 366 Join date : 30.04.2012

- Добре, принцесо Странна. - каза Лидия, като кръстоса краката си и се обърна към нея.
Всичко това, което имаше да казва не беше с цел заяждане, а просто казване на истината в очите. Какво на всички им е известно Лидия не спестяваше истината на абсолютно никой и нямаше да прави компромиси точно сега. Ако искаш компромис от нея, трябва да си един от най - доближените 'и хора, а те можеха да се изброят с пръстите само на едната ти ръка. Лидия просто не беше от типа хора, които ще си премълчат вместо да кажат точно това, което мислят и да изкажат мнението си. Не, това не го очаквайте от нея. От нея очаквайте болезнената истина право в лицето ви без никакви задръжки, увъртания и спестяване на каквото и да е.
- Първото нещо, което ще ти кажа още от сега е да не ме лъжеш. - русокосата я погледна странно, а Лидия завъртя очи, след което отново я погледна. - Да не ме лъжеш, че не си в депресия. Защото от това, което виждам, ти определено си. Може и да не е какво обикновените хора се депресират, носейки само черни цветове и тонове черен грим, слушайки тъжни и разбиващи сърцето песни, но ти определено си депресирана. Виж се само. Седнала си тук, на тази пейка, по средата на един от най - прекрасните дни тази седмица, и плачеш. И доколкото знам това не ти е първия път, в който си плакала. - Лидия я погледна изпитателно.
Беше и необходимо само пет секунди, за да може да научи почти всичко за момичето, което седеше до нея. Сесилия, на 17 години, вещица със сила астрокинеза, четвърти курс, най - добра приятелка е с Анди и още куп подобни най - важни факти за нея. Да, майстора си беше майстор. Това беше един от многото таланти, които умееше Билински и само ако я опознаеш ще узнаеш, че пред теб седи истинска вещица с истински сили, които не се страхува да използва и определено ги умее до съвършенство.
- Може и да си успяла да заблудиш себе си, Сиси - Лидия подчерта ''Сиси'', - но мен никога не би могла да заблудиш мен. И не ми излизай с извинението ''не знаеш какво съм преживяла''. Защото, нека те светна, не си единствената, която е имала ужасно детство. Не си единствената, която е преживяла ужасни неща като дете, които все още я преследват и до ден днешен. На този свят почти всеки един е така. Почти всеки е преживял нещо ужасно в живота си, което не му дава мира и най - вероятно няма да му даде докато не умре. Така че най - добре измисли нещо друго, за Бога. - добави с досада Лидия, след което продължи. - И последното: никога, абсолютно никога, не споменавай родителите ми. Не си ги срещала, не ги познаваше, нямаш абсолютно никакво право да говориш за тях. - присви леко очите си Лидия.
Всеки знаеше, че да споменаваш семейството на Билински пред тях самите е груба грешка и само ще изкопаеш гроба си ако захванеш тази тема. Можеше да говориш за каквото и друго да е, но не и за тях. Не и след всичко, което стана.

Разбира се, не можах ли да кажа нещо по-очевидно, отколкото онова с преживяното, но май нямах шанс да мисля трезво тогава. Така си бе, защото бях избухнала и яростта бе започнала да ме завладява, а умът ми тогава ставаше една мъгла за мен самата и говорех машинално, е явно и преди малко да бе така. Знам че всеки има такива моменти в живота си, големи, малки, ужасяващи, не толкова ужасяващи, но ги имаше, а аз запецнах на него като оправдание. Но определено си бе истината, това бе нещото, което ме човъркаше. Дори не исках да си помислям, ако не се бях измъкнала какво щеше да ми се случи в онова място. В момента така исках да кажа че се извинявам за онова, където споменах родителите й, но щях да се изпусна и да ги спомена пак, а тогава най-много да си нанеса яда на Лидия и то какъвто не съм си представяла. Ето за това по-добре да го оставя това настрана.
- Може би и малко да съм депресирана, но не съм искала да седя тук в този хубав ден и да хленча. Просто глупавото ми подсъзнание ме контролира повече от очевидното и не мога да го спра, за това често не съм себе си и може да бъда така да се каже егоистична в много отношения. - това си бе самата истина, както и преди малко, което казах, макар и глупавото оправдаване с лошите преживявания.
А сега пък се държах сякаш съм убила някой и съжалявам за това. Но сега никак не исках да обръщам внимание на моето подсъзнание, но ако то ме накараше да направя още нещо откачено може би щях да се сбогувам с шанса си да се сприятеля поне малко с Лидия, но усещах как щеше нещо да стане, а това не го обичах никак. А и учудващо бе че ми каза името, но не се и съмнявах да не го отгатне като знаех, че тя има доста способности. Нали всеки луд с номера си. Та и аз си имах своите начини да разни работи. Сега вече можеше да се каже, че бях на себе си като всичко си разотиде от моите мисли.
- По принцип не го правя, но пак ти се извинявам за казаното. Честно по някога ми се иска да убия подсъзнанието си, защото е ужасно и може би е лудо в по-голямата си част. - да това бях аз с моите приказки и моя нормален глас.
Радвах се че ми мина всичко, защото не харесвах да бъда много добричка, нито пък да бъда ужасяваща. Средното между двете бе моята същност и добре, че се завърна.